В случая трябваше да се измъкне от най-прекрасното и романтично предложение, което някога бе получавала. Рози, романтика и всичко за което момиче някога си беше мечтало. Отказа ги.

Тя знаеше по-добре. Не можеше да въвлича хора в живота си, не и нищо неподозиращи невинни граждани. Мразеше когато й се налагаше да прави това. Също както мразеше да използва хората, когато магическата й природа го налагаше.

Понякога си мислеше, че най-добре за всички щеше да е бъде, ако си лепнеше сама на себе си едно отблъскващо заклинание. Така нямаше да се налага поне с това да се справя.

А този път направо й се късаше сърцето докато отхвърляше поредният чаровник. Мило момче, някога би станал чудесен баща на децата си… които щеше да има с някоя друга жена. Далеч, далеч от тук. Още в мига в който бе влязъл през вратата тя бе видяла намеренията му. Бе видяла и разклоненията в които навлизаше животът му в този момент. По кое разклонение щеше да поеме зависеше от нейния избор. Ако тя му бе вдъхнала и капка надежда, пътят му щеше да свърши не след дълго, за да го замести вечната тъмнина. А преди това. Не искаше да си го спомня. Преди това бяха седмици на плен и мъчения. Вероятно защото по някаква причина тя не беше успяла да го защити от тези, които щяха да дойдат за нея.

Другото разклонение беше съвсем различно. Животът му щеше да свърши след дълго, дълго време. Щеше да срещне добро момиче, вероятно истинската любов на живота му, щеше да има дъщери и внуци  и щеше да се наслаждава на всеки миг от тях. Как можеше да му причини това? Естествено – не можеше. Преглътна буцата загнездена сега, сякаш в сърцето й и с надменно, почти грубо изражение отпрати поредният кандидат.

Понякога ненавиждаше дарбата на пророкуването. Но както всяка друга дарба – отърваване от нея нямаше. Това бяха малките предупреждения за ненужните жертви, които можеха да паднат в резултат на невинни действия. Нещо като добавка към дарбата й. Не вярваше в съдбата и знаеше, че действията  на хората имат далеч по-непредсказуеми последствия за да се вярва на някакви пророчества. Но това не бяха пророчества. Това бяха предупреждения на интуицията й. И за това им се осланяше.

Извади телефона от джоба си. Набра първият номер в листа си и зачака отговор.

- Тук е Линг, с какво мога да ви помогна? – чу се от другата страна глас на старец. Забелязваше се лек акцент в гласа му.

- Върнах се. – отговори Муунсонг.

- И виждам, че не си си губила времето. Поредното разбито сърце бих казал? – поинтересува се гласът.

- Знаеш, че не мога да въвличам повече невинни в живота си. Стигат ми тези, които вече са в него. Само опитите да защитя тях ми струват едно солидно безсъние.

- О, и това ако е извинение. – промърмори старецът. – Много добре знаеш, че на магьосница от твоя клас…

- От кой клас? – сряза го тя. – От този на Заключените? Стига глупости. В този свят мога да използвам сила колкото малка капчица сравнена с големия океан. А силите ми, са намалени и без друго! Сега съм почти толкова силна, колкото най-обикновена вещица!

- Виж сега – чу се в слушалката. Той също започваше да говори по-бързо… и по-тихо. – По всяко време можеш да отидеш да отключиш останалите си сили, вместо това си играеш на смъртна. Ще ти кажа едно дете, докато дракона не се опари от собственият си огън няма да му хрумне да се опитва да контролира силата на пламъците. Но накрая всички се научават. Защото ние всички правим това, което се налага. А ще дойде време, в което всички сили ще ни трябват. Сега може да си силна, но когато дойде времето ще ни потрябваш отново като най-силната. Не можеш да бягаш вечно. Не и когато има други хора замесени…

- Знам това. – промълви тъжно – Когато времето дойде, ще направя каквото трябва. Но до тогава ще стоя кротко.

- Разбирам. Знам че не е лесно. Не и след като изгуби толкова много. – помълча – един стар приятел идва да те види. – имаше игрива нотка в гласа му.

Още преди да довърши тя вече се беше обърнала. Усети че някой я гледа. Съвсем бавно от сенките на близката горичка се подаде муцуна. После лапи. После разпозна познатата сиво кафеникава козина.

Преди да осъзнае какво прави пожела приятен ден на Линг и се затича към сенките.

От там изскочи Зак.

Това беше най-хубавият подарък, който можеше да получи за Коледа!

Вече тичаше към него с все сили. Не беше сигурна дали не забрави за правилата и не се телепортира до там. Но това нямаше значение! Беше толкова щастлива да го види! Младият вълк беше станал още по-голям. От последната им среща сякаш бяха минали години, а не броени дни. Зак сега беше с размерите на мечка. И преди беше голям, нали беше успял да я носи на гърба си. Неговият вид достигаха значителни размери. Но все пак й се стори странно.

Едно малко гласче в главата й й напомни, че не трябва да въвлича невинни хора в живота си. Той не беше човек но същото важеше и за него. Някой ден тя трябваше да се раздели и с него за собственото му добро. Но това нямаше да бъде този ден – си каза набързо, докато запращаше тези мисли далеч от ума си.

В момента беше искрено щастлива. Приятелите й й липсваха. Беше хубаво, че поне един беше близо сега.

Зарови лице в дългата му козина и се усмихна широко. Радваше се повече от колкото беше очаквала. Повече от колкото беше здравословно. И все пак не се интересуваше. Днес беше празник.