Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 16.01.2009 13:36
- Сега вече знаеш цялата история, първа ръка от човека, който е бил най-близо до центъра на събитията. – каза леко сънливо тя, изтегна се и хвърли още едно дърво в играещите пламъци.
- Мислех, че ти си напуснала Съвета сама.
- Ха, предполагам, че не съм много добър разказвач. Това беше след като ме осъдиха и ме лишиха от сили. Още същата вечер са погрижих всички да ме видят как напускам. Знаех, че никой от приятелите ми няма да е в безопасност, за това се навъртах наоколо докато можем да изчезнем всички заедно. Щеше да е твърде опасно да ги оставя, както после се уверихме сами. Имахме си работа с прекалено хитри хора. А времената на мир бяха толкова продължителни тогава, че повечето съветници се бяха превърнали е слепи глупаци. Дори аз бях… повлияна. – изсмя се с горчивина – Каква глупост е да вярваш в добрата воля на хората, докато хората се опитват да вкарат нож между ребрата ти. Предполагам, че просто тогава съм била заета с други неща.
- С търсенето на Кандор? – тя кимна утвърдително.
Зак надигна леко глава и я близна леко по носа.
- Ще ми кажеш ли едно нещо?
- Какво?
- Как е истинското ти име?
- Ха-ха. Знаех че ще ме попиташ това. Вече не са останали хора, които искат да го използват. Линг го знае и въпреки всичко е нарича Муунсонг. Но мисля, че той го прави по други причини.
- Така ли? Какви? –учуди се Зак.
- Кандор беше най-близкият му приятел. Нещо като аз и Кара, те бяха по същия начин. Били са неразделни от деца. Ако има някой, на когото Кандор да липсва повече отколкото на мен – това е Линг. Мисля, че започна да ме нарича така защото приема това което направих онази нощ като отмъщение за Кандор.
- А то не е ли било точно това?
- И аз самата не знам. Оставям се магията да ме води в такива моменти. Аз бях свършена в онази нощ, още от момента, в който попаднах в капана на Самюел. Никога не съм очаквала да оцелея след нещо подобно, смятах, че така ще последвам своите приятели и исках да нанеса възможно най-много поражения. Нали разбираш – да взема колкото се може от тях със себе си. Или както обичаше да казва Кара – ако ще се мре, то поне да със стил. – разсмя се весело и звънливо. Докато си спомняше за Кара приличаше на малкото весело момиченце което е била някога.
- Интересна гледна точка – каза издавайки странни звуци, които подозрително наподобяваха хихикане.
- Още нищо не си чул, някой ден може да се срещнете.
Зак реши да отмине този въпрос, не искаше да задълбава на там. Знаеше от Линг, че приятелите й са загубени.
Дъждът продължаваше да барабани по прозорците.
- Кога Белия те иска обратно?
- Утре сутрин иска да се върна да говорим, помоли и ти да дойдеш. – отговори Зак.
- Баща ти скоро ще започна да ти дава повече отговорности. Очаква някой ден ти да поемеш водачеството.
- Знам, но аз не очаквам. Никога не съм се стремял да бъда алфа. Още спорим по въпроса. Но мисля, че няма да мога да се измъкна този път. Твърдо е решил.
Докато говореше Муунсонг забеляза сребрист косъм да проблясва по гърба му.
Въпреки, че беше още млад, малко по малко започваха да се проявяват признаци, че щеше да дойде времето да заеме мястото на баща си на чело на глутницата. Този бял косъм беше един от първите. Времето на Белия щеше да свърши, когато Зак целият станеше бял, както баща му бе сега.
- И аз не мисля, че ще ти се размине този път – побутна го с лакът – но мисля, че ще се справиш, нещата ще си дойдат по местата. Ти си вълк, вярвай на инстинктите си.
- Точно те ми казват да бягам през глава от мястото на водач.
- Ха-ха. – засмя се отново, искрено развеселена. – Не бъркай инстинктите с най-обикновен страх от отговорност. Повярвай ми, аз съм изобретила значението на този израз. Но колкото и да бягаш, отговорността ще те застигне. Тя е като ония лепящи се неща по пантофите на децата – лепят се на всякъде, но не и там, където трябва.
Тя стана и се запъти към вратата.
- Искаш ли нещо от кухнята?
- Не, така съм добре.
Насочи се към каната с мляко в хладилника. По пътя си видя светлина. Идваше от нейната стая. Не помнеше да е пускала коледните лампички там. Беше нещо друго.
Влезе и затвори вратата. Мекото бледожълто сияние идваше от един стар и прашен сандък със старинни орнаменти и дърворезба. Беше затворен и покрит с купища предмети, но въпреки всичко светлината се процеждаше през него като че беше от стъкло, не от масивно дърво.
Погледа го още малко, след това събори търкалящите се там предмети, вдигна заключващото заклинание, отвори сандъка и започна да вади стари дрехи от него. Най-накрая достигна каквото търсеше. Не го извади, само се протегна и го докосна. Светлината в миг изчезна.
- Търпение, стари приятелю. Скоро. Почакай ме само още малко.
Чу се изщракване на ножница, в следващия момент дрехите отново бяха натрупани вътре, ключалката завъртяна и падналите предмети отново се търкаляха по местата си. Заклинанието също беше на мястото си, готово да отблъсква нежелани посетители, ровещи се из дрехите й.
На излизане затвори вратата. Нещата започваха да се раздвижват. Усещаше, че още веднъж идва времето за битка.
Върна се при Зак с купичка топло мляко, носеща се във въздуха пред нея.
- Утре сутрин, докато още няма много хора в парка, ще отворя портал. След като баща ти иска да ме види, ще дойда с теб, но само за малко.
- Добре. Радвам се че ще се върнеш с мен, дори да е само за кратко.