Почувства внезапна силна болка на мястото, където трябваше да се намира сърцето й. Това място сега беше празно, защото това беше начинът да отнемеш силата на магьосника – да отнемеш сърцето му. Хиляди кинжали се забиваха там с всяка крачка, която правеше. Не можеше да спре да върви.
Наоколо струеше бяла светлина.  Не знаеше къде се намира. Беше странно място, тихо и спокойно. Пусто и празно. Беше намерила всички. И сега ги измъкваше от капана, от който не беше успяла да ги спаси по-рано, като отключваше ключа държащ силите й. 
Продължи още по-навътре в ума си. Болката се засилваше. Помнеше болката, която беше изпитала, когато заключиха сърцето й. Сега беше неизмеримо по-зле. Търсеше онзи спокоен център. Центърът на съзнанието си. Онова място, където сега спяха силите й. Преди там нямаше правила, ограничения, нищо. Чиста сила, чиста мисъл. Всичко в първичният си вид. Продължи още по дълбоко. Почти беше там. Концентрира се. Хиляди пъти й изтръгнаха сърцето и след това още хиляди. Искаше да плаче и крещи, но вместо това продължаваше напред.
Най-сетне, насред нищото изникна врата. От нея стърчеше дръжката на забит дълбоко меч. Това беше ключът, който държеше цялата й сила, Ако го премахнеше щеше да бъде свободна още веднъж. Протегна бавно пръсти и хвана дръжката. Първо колебливо, после решително, дръпна. Усети силите си, чу биещото си сърце, бяха си там, помагаха й, насърчаваха я, приветстваха я и я спасяваха. Отдаде им се. Не усещаше нищо друго освен сила. Беше всеобхващаща и поглъщаща разрушителна и съзидателна. Беше всичко и нищо, просто тя. Усмихна се, пое дълбоко въздух и издърпа меча, който я възпираше да срещне себе си. Болката рязко се засили, беше повече от непоносима и след това... изведнъж изчезна. Усети познатият порив на енергия и голямо облекчение. Всичко около нея свистеше в различни цветове, урагани разрушаваха вратата, създадена там за да я удържа. Вече нямаше прегради и нямаше ограничения, там където никога не е трябвало да ги има. Беше цяла със себе си още веднъж. Всичко беше миналото. Затвори очи и чу ударите на собственото си сърце. Обичен звук! Не го беше чувала от много дълго време. Остави се да намери обратно пътя към света.
Отново отвори очи. Намираше се в стая, обградена от хора. Беше седнала на нещо меко на пода. Най-близо до нея стояха Кандор и Кара, а до тях едно червенокосо момче, на възраст около нейната, с много лунички – Джонатан. До него беше облегнато също толкова червенокосо и луничаво момиче, с дълги и изящни къдрици, падащи по раменете й – Алисън. Любимите й близнаци, както ги наричаше когато бяха заедно в училище. Усмихваха й се.
Всички я гледаха очаквателно.
-    Витани?
Тя стана, взе Алезел, който беше положен на пода пред нея и го върна на мястото му в ножницата. Муунсонг се обърна към тях:
-    Да тръгваме към къщи.
Отговориха и погледи от които струеше готовност и нетърпение.
Спря се само за миг, да чуе как сърцето й подскочи от щастие. Харесваше й звука и това, че най-сетне е на мястото където принадлежеше.
Всички се хванаха за ръце. От едната страна стискаше здраво Кара, другата й ръка бе поел Кандор. Изпитваше радост каквато не помнеше до сега. Отново затвори очи и отиде на онова спокойно място в съзнанието си. Достигна силата. Беше много приятно да го прави отново. Досегна се дълбоко и я освободи напълно. Започна да се лее от нея да прелива, като вълни разбиващи брега, започна да се бори с оковите, които ги държаха в този свят. Бавно, малко по малко започна да печели.
…
Озоваха се в гостната на Линг, който дремеше на люлеещия се стол пред камината. 
-    В къщи сме! – чуха се радостни гласове.