Наоколо се бяха разпилени хиляди счупени клони и съчки. Няколко масивни дъбови ствола бяха отнесени далеч в нищото, така леко изкоренени като пролетни цветя в градина. Други бяха разцепени на две. От някои останки се издигаше лек дим, все едно бяха ударени от гръмотевица. Всичко изглеждаше сякаш два урагана са мерили силите си в дълга и мъчителна битка.

Нищо живо не смееше да помръдне, да издаде най-малък звук, да покаже с нещо съществуването си на това страшно място. Небето беше мрачно, във въздуха още витаеше чувството на надвиснала опасност. Това познато чувство на електрически искри, което кара кожата ти да настръхне всеки път когато си спомняш за него.

В центъра на този хаос, тя беше седнала на един от повалените на близо дънери. Облегната на това което беше останало от ствола на един млад ясен, се вгледа дълбоко в небето. Надяваше се да се проясни. Искаше тази вечер да види звездите. Обичаше да гледа звездите. Винаги когато имаше нужда от съвет или отговор, просто поглеждаше нагоре и се залутваше в собствените си оплетени мисли, докато не намереше такова.

 Не можеше да помръдне. Силите, които беше изразходвала в тази битка си казваха своето. Нямаше да може да се движи поне половин ден. За щастие опасността над замъка беше премахната. Още сутринта, когато нейния дракон я събуди знаеше, че нищо добро не я чака през този ден.

Тази битка беше спечелена… но пред нея стоеше цяла война която наближаваше с всеки час. Война в която тя трябваше да победи. Но за сега нямаше какво друго да прави освен да лежи облегната и скована неподвижно докато малкото сили които й трябваха успееха да се върнат при нея.

Колко странно. Помисли си тя. Вече беше й се случвало подобно нещо. Толкова й напомняше на първата битка, още преди да е разбрала напълно силите си. Трябваше да излезе навън и да спасява хора. Други хора, някъде далеч от тук, някъде където онзи ден щеше дълго да се помни от местните .

Сега не беше уплашена. Но тогава тихият ужас от това чужди животи да лежат на раменете ти я беше завладял. От това, че дори най-малката грешка можеше да струва нечии брат, сестра, баща, майка, нечие семейство.

Лежеше и си спомняше първото си сражение. Звяра беше голям колкото малка планина, такива обикновено даваха на най-новите попълнения. Изглеждаше масивен от където и да го погледнеш. Тя не се страхуваше от него, усещаше силите си и знаеше как да се справи. Ужасяваше я друго – отговорността.

А тогава – помисли си тя – нещата бяха далеч по-прости. Сякаш изплувало от дълбок кладенец, далечно ехо долетя до нея. Не можеше да го понесе! В целия си живот беше свикнала да бъде само тя. Имаше семейство и роднини, но винаги в себе си е била сама. Сега всичко беше ново. Тя трябваше да се грижи за хора, за реални хора. И ако не си свършеше работата добре, нямаше да бъде тя, която страда, щяха а бъдат хората, невинните.

Преди да задълбае в моралната страна на въпроса, реши да се оправи с материалната. Изстреля се нагоре с чисто новите си крила (беше се научила да ги призовава само преди дни и пак се справяше чудесно с летенето, всъщност – то бързо й стана любимо занимание). Взе оръжието което беше подготвено за нея и се вряза с пълна сила в чудовището. Не й трябваше много време за да го прати там от където беше дошло. До тук с лесната част, след това всичко се обърка. Силата й започна да се изцежда бавно. Не знаеше как и защо. Чак след това разбра, че това се случва на всички след първата им битка. И така – докато лежеше неподвижна и безпомощна онзи ден в дебрите на тамошната гора, милиарди въпроси жужаха в главата й.  

Да, а тогава бяха толкова по-малко въпроси – помисли си отново. Живота й много се беше променил от първия й сблъсък със свръхестественото. Толкова, че като погледнеше назад не можеше да се познае.

Малкото момиченце с бели коси  сплетени в дълги плитки, което винаги гледаха странно в училище, заради същите бели коси, беше отдавна изчезнало.

Липсваха й тези дни. Когато откри за първи път силите си. Когато започна весело да лети из малката си стая в апартамента на главната улица. Когато родителите й не й повярваха. Когато се родиха малките й сестри – близначките. Когато се закле, че ще им бъде добра сестра и винаги ще се грижи за тях. А защо никога нямаше кой да се погрижи за нея?  Родителите й – винаги заети със своята работа често я оставяха сама в къщи и тя се забавляваше със своите тайни сили. И когато за първи път трябваше да се научи да се грижи за сестрите си. И когато намери и изгуби най-близката си приятелка. Когато откри и други като себе си. Когато ги изгуби и тях. Когато се отрече от Защитниците и напусна сам сама.

Имаше моменти, в които беше заобиколена от хора но по-самотна от всякога.

Хм… и все пак беше по-просто. Сложно.Тя мразеше сложното. Мислеше, че нещата винаги трябва да се правят по възможно най-простия начин… и все пак по възможно най-хитрия.

Важни уроци, преподавани от приятели отдавна изгубени. Преди, както изглеждаше, хиляди години или може би бяха милиарди?   

Докато лежеше, една тиха сълза се спусна по бузата й. Нямаше как да я избърше, за това я остави, а след нея дойдоха още една и още една. За приятелите, които беше имала, за другарите, които беше изгубила, за живота който някога беше водила. За семейството, което сега нямаше представа че е в чужда земя, на милиарди светове от тук. За всичко което й бе отнето, за всичко, което си бе извоювала, за всичко което е било и ще бъде. В момента не й оставаше друго, освен да плаче на воля, сега, когато беше сама, когато никой не можеше да я види. Това беше моментът. Една самотна вечер, в която просто можеше да седи и да помисли за многото години.

Облаците се раздвижваха. Тази вечер щяха да изгреят звездите. Един последен подарък.