Сутринта преди да остави Зак, беше сънувала нейния дракон. Той й беше казал, че е на прав път, но трябва да внимава. Колкото повече се приближаваше към целта си, толкова по-опасно щеше да става.
Още преди историята в света на Зак, тя работеше над нещо.
В началото беше само отчаяние. Няколко дни след като беше танцувала своя кървав лунен танц не можеше да осъзнае на кой свят се намира. Чудеше се защо ли още е на този. След като първоначалния шок отмина, тя започна отново да размишлява. Имаше хиляди методи в магията. В самият начин по който беше устроен света - имаше хиляди пътища да стигнеш до целта си. И само нищожна част от тях бяха известни. Всичко останало чакаше да бъде открито или забравено и на свой ред открито отново. И най-важното – нищо не беше необратимо.
Това й даде надеждата да стане една сутрин и да се изправи срещу света още веднъж. До тогава вината, че не беше стигнала на време я разяждаше всеки миг.
Нищо не беше изгубено освен битката. Цялата война тепърва предстоеше.
Отне й малко време да го осъзнае, но от този ден натам тя хвърли всичките си усилия в изучаване на най-старите методи. Всяка книга която още съществуваше, не,  всяка книга която някога беше съществувала беше намерена и прочетена. Преброди много светове и води много битки от тогава. В книгите имаше малко информация за кристалите, в които се затваряха магьосниците, но в крайна сметка намери достатъчно. Вярваше, че има начин да бъдат върнати от техния затвор, дори и без кристала. И имаше един начин да разбере със сигурност. Една книга беше останала, която съдържаше цялата информация. Един необятен източник на знания. Но никой не беше дръзвал да я отваря от няколко столетия. Великата книга на всички магьосници, известна под прякора Магическата книжка – даден й от нейният създател – един луд гений в магията – Лорд Фон ДеВил, наричан от приятелите просто Фони.
По една щастлива случайност се бе натъкнала точно на неговият призрак през едно от многобройните си пътувания и Фони й беше разяснил всичко. За да стигнеш до знанията в книгата, тя трябва да се увери че ти си достоен за тях. По този начин се предотвратявали много злоупотреби, защото всеки, които искал да владее света, можел да го постигне само с един поглед към знанието, запазено в книгата. Уловката е, че книгата рядко намираше някой за достоен, а недостойните не доживяваха втора възможност да видят белия свят. От както беше създадена, само двама са оцелявали да влязат и да излязат с нужното им знание. Това бе накарало потока от магьосници, мераклии за завладяването на вселената да секне и през последните няколко века книгата бе събирала прах, неотваряна от никой, на мястото си в планините Гонг в магическия свят. 
Другата важна подробност беше, че можеше да бъде отваряна само във времето между началото на новата година и края на дългия месец – което ще рече веднъж на високосна, до края на високосния месец.
Оставаше й месец и половина. Достатъчно време, но не искаше да рискува да пропусне срока. Следващия й шанс щеше да бъде след четири години.
Придърпа към себе си черното си пътно наметало, вдигна качулката му и тръгна към близкия град. Беше опасно да използва силите си тук, където Съвета беше силен. Нямаше време за тези глупаци. Щеше да се разправи с тях някой друг път.
На близо беше Гората на сенките, отбягвана от мнозина, на времето й беше любимото място за игра. Тя беше едно от местата където се криеха за да се състезават с крилатите създания, когато уроците по магия ставаха скучни. Тя и Лъч – любимото й крилато създание - винаги побеждаваха останалите.
Малко след края на града се намираше големият замък на Съвета. Мястото някога й изглеждаше приветливо и топло. Сега беше обгърнато от сенки. По всичко личеше, че който и да беше на чело сега, не можеше да овладее магиите, вплетени в него. Може би самият замък не харесваше новите си обитатели.
От гората се чу познат звук. Отне й малко време да го осъзнае, но когато го позна слезе от пътя и се запъти натам. Между дърветата излезе черен кон с дълги криле на гърба си. Беше старият й приятел. И двамата се зарадваха много на срещата.
След като свършиха да се радват на срещата Муунсонг се вгледа за дълго в Лъч.
Беше променен. Катранено-черната му грива беше по-дълга, имаше по-див вид от колкото си го спомняше. Започнаха да си играят все едно никога не се бяха разделяли.
А когато свършиха, тръгнаха заедно към планината.
Летяха дълго и беше уморена, но след края на нощта вече бяха наблизо.
Пред погледите им се откри невероятна гледка. Арка издялана направо в скалата разделяше прохода на две. Зад арката беше вплетена бариера, която да пречи на минувачите да продължават натам.
Слезе от гърба на Лъч, погали го за благодарност и тръгна напред.
Докосна бариерата. Беше силна. Затвори очи, отпусна се и натисна срещу напрежението на бариерата. Премина гладко и се озова пред масивна врата в скалата. Това беше входът. Понечи да натисне дръжката.
-    Не искате да направите това млада госпожице! – чу се глас от някъде. Това я накара да се огледа. Не беше усетила ничие присъствие още откакто бяха навлезли в планината. А сега се чудеше чии е гласа и колко време собственикът му я е следял.
-    Няма как да знаеш това. – каза тя кратко. – Защо не се покажеш?
-    Ето ме, тук съм. - Иззад един камък изскочи малко същество с дълга сива брада. Трябваше да е поне на хиляда, ако не и на повече. Застана между нея и вратата.
-    Както казах – не знаеш какво искам и какво не.
-    Да, но мога да се обзаложа, че не искате да отваряте тази врата.
-    Напротив, нали тук е входът към творението на Фон ДеВил?
-    Оу! – каза малкото човече – значи все пак може и да не съм прав. А защо ви е това знание? Поредният завоевател на света може би. – човечето започна да танцува някакъв странен танц. Още запречваше пътя й към вратата.
Вече започваше да губи търпение, нямаше време за глупости. Погледна малкото същество, в погледа й проблесна древната и голяма сила. Каза смразяващо.
-    Ако исках да владея света, щеше да е вече мой. А сега ме пусни да мина.
Съществото изглежда разбрало с кого разговаря, отстъпи назад, в следващият миг на неговото място се появи човек. Беше облечен като магьосник. Изглеждаше също толкова стар, както дребното същество, чиято форма бе заемал преди малко.
-    Какво може да иска от тази книга човек, който може да има света?
-    Някой който не иска света, а нещо друго.
-    За всичките ми години на пазител тук, пред тази врата – продължи той – ти си третото същество, което не идва тук, за да търси власт над другите.
-    Може и така де е. Но все пак има нещо което трябва да науча. Пусни ме да вляза.
-    Влез тогава. – каза и се стопи във въздуха.
Не дочака втора покана, натисна дръжката и бутна голямата врата. Влезе в празна стая. В стените й бяха издялани непознати символи. Изглежда нямаше нищо друго вътре.
-    Докосни стената в дъното – подканящо каза гласа на магьосника.
Тя го послуша. В момента, в който допря пръсти до стената, в нея се вля знанието което й беше нужно, Всеки малък детайл, всичко което й трябваше да знае за това как да използва кристалите, как да ги създава, всичко.
След около секунда стената се отдалечи, тя се намери отново пред заключената врата.
-    Беше ли ти полезно? – попита човечето.
-    Но как? – вече объркана попита тя.
-    Ти премина изпитанията?
-    Кои? Как? – не можа за довърши.
-    Първото беше самата бариера, само хора достойни за знанието и без лоши намерения могат да я преодолеят живи. Второто бях аз – ако по някакъв начин усетех нередност щеше да умреш на секундата. – каза с усмивка на лицето си старецът и продължи – След като намери отговор – от полза ли ще бъде? – повтори въпросът?
-    Да, остана само да открия кристал.
-    Не можеш ли сама да го направиш? – поинтересува се.
-    Отнема прекалено много време. Нямам толкова.
-    Добре тогава, считай това за подарък от мен. Ти си първият човек с който разговарям от няколко столетия. Последният останал камък се пази в съкровищницата на съвета.
Това бяха усложнения в плана. Но поне знаеше къде трябва да отиде.
-      Благодаря тогава. Трябва да тръгвам. Може да дойда пак да поговорим някой ден. – Кимна и тръгна към Лъч, който я чакаше пред арката.
-    Силно се надявам на това Муунсонг. Провикна се след нея.
Яхна Лъч и го потупа по гривата. Към дома стари приятелю.
И двамата полетяха. А изгряващото слънце се прокрадваше нагоре по небето зад тях.