Навън беше мрак.

Бурята свистеше като гневен змeй около заспалите селски къщурки, а замъка беше притихнал след голямото веселие предната вечер.

Всичко живо спеше... или почти всичко. В гората пред замъка можеха да бъдат доловени тихи и леки стъпки, забързани към голямата желязна порта, която разделяше замъка от останалата част от гoрата

Беше опасно да се задържаш сам навън по това време. Наоколо се чу далечен вълчи вой. Тя се забърза повече. Последното което й трябваше беше да я настигнат точно сега.  Чу го още веднъж, този път много по-близо. Започна да тича. Портата не беше много далеч, но въпреки, че не можеше да види нищо, усети тихото дишане, чу приближаващите стъпки, които вече бързаха към нея и накрая - воя! Този страшен и пронизващ, смръзяващ кръвта звук. Оставаха й няколко крачки до портата. Вече можеше да види смътните силуети, близките сенки на вълци, прикривани от бурята.

Направи един голям скок и кацна на върха на портата. Застана на върха на един от стълбовете и зачака търпеливо. Около портата вълците започваха да се събират все повече и повече. Това беше най-голямото събиране, на което някога беше ставала свидетел. Някои бяха нетърпеливи и от време на време хвърляха погледи и шракаха със зъби в нейна посока.

Зачака. Все още не бяха достатъчно. Беше много студено. Сгуши се в топлото си зимно наметало и реши да седне по-удобно на върха на една от колоните. Чудеше се колко ли време ще им отнеме на всички да се съберат? Час? Два? Цяла нощ? Силно се надяваше да не е последното.

            Времето минаваше. Вълците започнаха да стават все по нетърпеливи. Личеше си че повечето бяха гладни. Нямаше какво да се направи освен всички заедно да чакат. След още половин час силуета на сгушено чувалче на оградата се изправи. Погледна надолу и с едно движение слезе при вълците. Всички за миг бяха като втрещени. Никой не смееше да помръдне. От изток се чу силен и величествен вой. Събралите се обърнаха едновременно глави в посока на звука. Вече всички бяха тук.

Като по команда Муунсонг се насочи на където идваше звука. Вълците бягаха пред нея , до нея, навсякъде около нея. Тя не изоставаше от темпото им. Времето беше ценно за всички.

След десет минутен бяг навътре в гората стигнаха. Пред погледа й се разкри замръзнал водопад, а в средата на езерото се беше настанил най-големият вълк, който очи можеха да видят – Белия.

Той лежеше спокойно на дебелия лед както котките лежат спокойно пред камините на стопаните си. От него сякаш се излъчваше особена светлина. Изглеждаше величествено в същото време и страшно.

Прииждащите се събраха по бреговете на езерото, някои дори се бяха качили нагоре по водопада. Всички бяха притихнали. Момичето излезе напред необезпокоявано и на пръв поглед спокойно.

-         Това не беше предвидено!

-         Много от това което се случи не беше по план – отговори  големият вълк – но не винаги всичко върви както е предвидено. Може да е за добро.

-         Не виждам нищо добро в тая работа! Тук съм за да ви помогна, но ако нещата продължават така, работата може да излезе от контрол.

Наоколо се разнесе шепот. Загрижен и мрачен. Бурята отдавна беше спряла. Наоколо беше тихо, дори по-тихо от преди.

-         Не виждам нищо. – чу се далеч зад вълка.

-         Аз също. – потвърди с мрачен тон момичето – Знаете защо аз съм тук и пак рискувате. Не ме карайте да прескачам собствените си граници! Не съм всесилна!

-         Знаем много добре къде са твоите граници, дете! – отговори вълка, а другите наостриха още повече уши – Знаем дори по-добре от самата теб!

-         Силно се съмнявам в това.

-         Достатъчно! - чу се отново далечния глас – Не сме се събрали за това! Да продължим с плана. Не се знае колко сили са ни останали след последния сблъсък.

***

И те прекараха нощта говорейки за далечни и объркани планове… Муунсонг не харесваше техните  планове. Отдавна беше минало времето, когато я учеха, че да правиш такива планове е голяма грешка – с колкото по-силен противник се сблъскваш, толкова по-вероятно е тези планове да те вкарат в гроба. За това нямаше ни най-малко намерение да ги следва.